"Някакъв Дзен-учител рисувал картина и накарал главния му ученик да седне до него, за да му каже кога картината е станала съвършена. Ученикът се разтревожил, Учителят също, защото ученикът никога не бил виждал Учителя да прави нещо несъвършено. Но през онзи ден нещата тръгнали накриво. Учителят се опитвал и колкото повече се опитвал, толкова по-голяма бъркотия се получавала.

В Япония или в Китай цялото изкуство на калиграфията се упражнява върху оризова хартия, върху някаква много чувствителна, много крехка хартия. Ако малко се поколебаеш, векове наред ще знаят къде се е колебал калиграфът - защото повече туш се излива върху хартията и я прави на нищо. Много е-трудно да хитруваш върху оризова хартия. Трябва да течеш като поток, не трябва да се колебаеш. Ако се поколебаеш дори за един момент, за част от секундата - какво можеш да направиш? - пропуснал си, вече си пропуснал. И човек с проницателен поглед веднага ще каже: „Това изобщо не е Дзен-картина" - защото Дзен-картината трябва да е спонтанна, течаща.

Учителят все се опитвал и се опитвал, и колкото повече се опитвал... чак се изпотил. А ученикът седял там и все поклащал неодобрително глава:
- Не, това не е съвършено. - И Учителят правел все повече и повече грешки.
Тушът взел да свършва и Учителят казал:
- Излез и приготви още туш.
Докато ученикът бил навън и приготвял туша, Учителят направил своя шедьовър. Когато ученикът се върнал, се изненадал:
- Учителю, но това е съвършено! Какво се случи? Учителят се засмял:

- Осъзнах едно нещо - твоето присъствие, самата мисъл, че тук има някой, който да оценява или да осъжда, да казва „да" или „не", наруши вътрешното ми спокойствие. Сега никога повече няма да бъда смущаван. Осъзнах, че съм се опитвал да го направя съвършено, и това е била единствената причина то да не бъде съвършено.

Опитай се да направиш нещо съвършено и то ще си остане несъвършено. Направи го естествено и то винаги ще бъде съвършено. Природата е съвършена, усилието е несъвършено. Така че всеки път, когато правиш прекалено много, ти разрушаваш.

Ето защо се случва така: всички говорят толкова хубаво (всички са оратори, хората цял живот говорят), но само ги сложи на подиума и им кажи да говорят на тълпата, и те изведнъж онемяват - изведнъж всичко забравят, не могат и една дума да кажат. Или пък дори и да кажат нещо, в него. няма грация, то не е естествено, не тече.

Какво се е случило? А ти знаеш, че този човек толкова хубаво говори на приятелите си, на жена си, на децата си. Онези също са хора, същите хора - защо се страхуваш? Станал си себесъзнателен.
Сега егото е поставено на карта, ти се опитваш да направиш някакво изпълнение.

Слушайте внимателно: всеки път когато се опитваш да изпълниш нещо, търсиш храна за егото. Всеки път когато си естествен и оставяш нещата да се случват, те са съвършени и няма проблеми. Когато си естествен и позволяваш нещата да се случват, Бог е зад теб. Когато се страхуваш, трепериш, опитваш се да докажеш нещо, ти си загубил Бога. В своя страх си го забравил. Почнал си да гледаш повече хората и си забравил своя източник."


обратно към всички