"Имало един велик скулптор, художник, велик човек на изкуството. Неговото изкуство било толкова съвършено, че когато правел статуя на някой човек, било трудно да се каже кой бил човекът и коя статуята му. Статуята била като жива, сякаш изпълнена с живот, толкова приличала на човека.

Някакъв астролог му казал, че смъртта му е близо и че той скоро ще умре. Той естествено много се стреснал и се уплашил, и както, всеки човек иска да избегне смъртта, така и той поискал да я избегне. Мислил за това, медитирал и намерил разрешение на проблема. Направил си статуи на самия себе си, единадесет на брой, и когато смъртта почукала на вратата му и ангелът на смъртта влязъл, той застанал скрит сред своите единадесет статуи и спрял дишането си.

Ангелът на смъртта се изненадал, не могъл да повярва на очите си. Това никога преди не се било случвало - толкова необичайно нещо! Бог е известен с това, че никога не прави двама души абсолютно еднакви - Той винаги създава уникати. Той никога не е вярвал в каквато и да било рутина, Той не е като конвейер. Той е напълно против индиговите копия, Той създава само оригинали. Какво се е случило? Дванадесет души на брой и всичките абсолютно еднакви? Кого да вземеш сега? Само един трябва да бъде взет....

Ангелът на смъртта не могъл да реши. Озадачен, разтревожен, нервиран, той се върнал и попитал Бога:
- Какво си направил? Там има дванадесет души, които са абсолютно еднакви, а аз трябва да взема само един. Как да го избера?
Бог се засмял. Той повикал ангела на смъртта да се приближи до него и му прошепнал една формула в ухото, един ключ, с който да различи реалното от нереалното. Дал му един таен код и му казал:
- Сега отиди и го кажи в тази стая, където художникът се крие сред собствените си статуи.
Ангелът на смъртта попитал:
- А това как ще проработи? Бог рекъл:
- Не се тревожи. Просто отиди и опитай.
Ангелът на смъртта отишъл, без още да вярва, че това ще свърши работа, но щом Бог го казвал, трябвало да го направи. Той влязъл в стаята, огледал се, и без да се обръща конкретно към някого, казал:
- Господине, всичко е съвършено с изключение на едно нещо. Добре си се справил, но едно нещо си пропуснал. Има една грешка.

Човекът съвсем забравил, че се крие. Изскочил и попитал:
- Каква е грешката?
Ангелът на смъртта се засмял и казал:
- Хванах те! Ето я единствената грешка: ти не можеш да забравиш себе си. Хайде, тръгвай с мен."
  "Човекът на изкуството е обикновено най-егоистичният човек на света. Но тогава той не е истински човек на изкуството. Той използва изкуството като средство за проява на своето его. Хората на изкуството са много егоистични, непрестанно се хвалят и непрестанно се борят помежду си. Всеки си мисли, че той е първият и последният. Но това не е истинско изкуство.

Истинският човек на изкуството напълно изчезва. Другите са само техничари - аз не бих ги нарекъл хора на изкуството, а техничари. Не бих ги нарекъл творци, а само съчинители. Да, да съчиниш поема е едно нещо, а да създадеш поема е нещо съвършено различно. За да съчинява поезия, човек има нужда да знае езика, граматиката, правилата на поезията. Това е игра с думите. И ако познаваш цялата игра, можеш да правиш поезия. Тя няма да е много поетична, но ще изглежда като поезия. Технически може да е съвършена, но ще има само тяло - душата ще липсва.

Душата се появява само тогава, когато човекът на изкуството изчезне в своето изкуство - и вече не е отделен от него. Когато художникът рисува с такава отдаденост, че него просто го няма, че дори чувства някаква вина подписвайки картината си, защото знае, че не той я е направил... Някаква непозната сила я е направила чрез него: той знае, че е бил обсебен. Това са изпитали през вековете всички наистина велики хора на изкуството - чувството, че са били обсебени. Колкото по-велик е човекът на изкуството, толкова по-ясно е чувството.

Това е парадоксът. Истинският творец знае, че той не е създал нищо, че съществуванието е работило чрез него. То го е обсебило - неговите ръце, неговото същество - и е създало нещо чрез него. Той е бил един инструмент. Това е истинското изкуство, в което човекът на изкуството изчезва - тогава не става въпрос за егото. И тогава изкуството се превръща в религиозност.

Тогава човекът на изкуството става мистик -не само технически коректен, но и екзистенциално автентичен. Колкото по-малко от човека на изкуството присъства в неговата творба, толкова по-съвършена е тя. Когато творецът напълно липсва, тогава творчеството е абсолютно съвършено.
 Ако човекът на изкуство присъства твърде много, продуктът ще се получи невротичен. Той ще е само его - какво друго би могъл да бъде?

Егото е невроза. И още едно нещо трябва да се помни: егото винаги иска да бъде съвършено. Егото е много перфекционистко. Егото винаги иска да е по-висше и по-добро от другите - оттук и перфекционизмът. Но перфекционизмът никога не е възможен чрез егото, затова и усилието е абсурдно. Перфекционизмът е възможен само тогава, когато егото го няма - но тогава човек изобщо никога не мисли за перфекционизъм.

Така че истинският човек на изкуството никога не мисли за перфекционизъм. Той няма никаква идея за перфекционизма, той просто си позволява да изпадне в състояние на себеотдаденост, да се остави и каквото ще да става, да става. Истинският човек на изкуството определено мисли за цялостност, но никога за съвършенство. Той иска да е изцяло в това, което прави, и това е всичко. Когато танцува, той иска да изчезне в танца. 

Истинският човек на изкуството мисли за цялостността -как да бъда тотален? - но никога не мисли за съвършенство. И красотата е в това, че тези, които са тотални, са съвършени. Тези, които мислят за съвършенство, никога не са съвършени, никога не са цялостни. Тъкмо напротив - колкото повече мислят за съвършенство, толкова по-невротични стават. Те си имат идеали. Те винаги сравняват и винаги нещо не им достига!

Ако имаш някакъв идеал и ако не можеш да се смяташ за съвършен, докато не осъществиш този идеал, как можеш да бъдеш цялостен в своите действия? Ако например си мислиш, че трябва да си танцьор като Нижински, как би могъл да бъдеш цялостен в своя танц? Ти непрестанно гледаш, наблюдаваш себе си, опитваш се да се усъвършенстваш, страхуваш се да не направиш някаква грешка... ти си раздвоен. Една част от теб танцува, а друга част присъства там и съди, стои отстрани и осъжда, критикува. Ти си разделен, раздвоен......."


обратно към всички